Публикувам този прецизен и великолепен анализ на доц. Момчил Дойчев, преподавател по политология и член на УС на Атлантическия съвет на България, публикуван и в сайта на АСБ. http://atlantic-council.bg/

Понеже в огромната си част медиите в България са в ръцете на енергийната мафия, контролирана от Кремъл, както и всички телевизии, без изключение, там можем да чуем какви ли не идиотщини, какви ли не оправдания, пълни лъжи и абсурди. Но няма да чуем ИСТИНАТА. Защото тя е неудобна за Путин и местните му слуги – управляващите, които държат в железните клещи на властта и зависимостите медии и журналисти.

По тази причина публикувам анализа и в ИСТИНАТА БГ с молба за максимално споделяне в социалните мрежи, за да достигне истината до повече хора.

Войната в Сирия е жизнено важна за Русия

Енергийните интереси на Путинова Русия са в основата на нейната геополитическа стратегия 

Един от въпросите, който изследователите странно не си задават е:
Какво търси Путин в Сирия?
Само за да възвърне загубения имперски блясък на Русия? Само за да отклони вниманието от икономическите проблеми на страната? Само да използва крайния имперски национализъм, за да поддържа авторитарния посткомунистически режим?

Не, не е само за това!

Кремълската политика в Близкия изток е подчинена на една единствена и основна опорна точка – обслужване на интересите на руската нефто-газова промишленост.

Защото точно тези енергийни интереси са в основата на новата геополитическа стратегия на Путинова Русия не само и основно в Близкия изток, но и в цяла Евразия.

Кремленолозите се учудват защо руските ръководители толкова яростно защитават режима на Асад. Това не е само защото става дума за близки и сродни олигархично-авторитарни режими. Не е и заради старата дружба.

Основен проблем за Русия е да не допусне диверсификация, т.е. разнообразяване на газовите доставки за Европа – по пътя на коприната – от Баку през Грузия и най вече на задаващия се евтин газов поток от Катар, Саудитска Арабия и Иран.

Освен това откритите огромни находища на природен газ в акваторията на Средиземно море край бреговете на Сирия, Ливан, Израел, Кипър и Египет са също заплаха за руската хегемония в газовите доставки за Европа. Затова на Русия бе нужен военен конфликт, който да спре тази смъртоносна опасност. Защото основно перо в приходите на Русия идват от износа на въглеводороди. Падането катастрофално на тяхната цена в края на 80-години доведе до икономическия и политически колапс на Съветския съюз. За 30 години оттогава Русия премина през период на анархия и разпад, за да се завърне постепенно в познатите авторитарни коловози след идването на власт на Путин, т.е. на полицейската комунистическа олигархия през 2000 година. Но тази олигархия така и не реформира съветската икономика по начин, който да я направи пазарна и ефективна, за да не зависи фатално от износа на въглеводороди. Просто защото с основание смята, че това ще е заплаха за нейната безразделна, самодържавна власт.

Нека разгледаме хронологията на Близкоизточния конфликт след т.нар. „Арабска пролет“.

В интерес на експорта на руски нефт и газ от Иракско-Иранската война насам СССР/Русия участва активно в разпалването на всички конфликти в Близкия изток. Защото всеки горещ военен конфликт води до увеличаване на цената на нефта и газа, от което Русия печели огромни суми. От продажбите на въглеводороди през 2016 г. Русия е спечелила $176 млрд., а за периода 2001-2015 г. печалбите са за над $3000 млрд. По данни на Руския експортен център през 2016 г. ролята на въглеводородите в руския износ (т.е. петролът, газът и продуктите от тяхната преработка) са 62% от руския износ и изпреварват значително другите приходи.

Именно затова Русия подкрепя почти всички агресивни диктаторски режими като ги снабдява с огромни количества оръжие. И ако Русия е наследник на СССР – глобален революционно-терористичен център, то постимперска Русия поддържа, обучава и снабдява антизападни терористи от цял свят и особено от ислямските страни. По заповед на Андропов още в началото на 80-те години на арабски език бе преведена и разпространена в милионен тираж фалшификата на царската полиция за световен еврейски заговор „Протоколите на ционистките мъдреци“ с оглед подклаждане и радикализиране на антиеврейски и антиамерикански настроения в целия арабско-мюсюлмански регион на Близкия Изток.

Войната в Сирия

През 2009 г. Катар се договори с Турция за построяване на газопровод, пренасящ евтин катарски газ през Саудитска Арабия, Йордания и Сирия до Турция и Европа. Аналогичният план на Иран да построи газопровод до Сирия през Ирак наля масло в огъня, който трябваше да се разгори в унищожителна война, която да предотврати приток на евтин газ към Европа и ликвидира монопола на Газпром.
Причините за войната в Сирия си приличат с причините за руско-грузинската война от август 2008 г. и с Руско-Украинския военен конфликт от 2014 г. Да припомним, че войната в Грузия започна година след като бе открит тръбопровода „Баку — Тбилиси — Ерзурум“, който заобиколи Русия при доставката на газ от Каспийския басейн и Централна Азия. Не е случайно, че той бе най-силно бомбардиран от руската авиация. Що се отнася до конфликта в Украйна – той също възникна и поради опита на Украйна да се измъкне от хватката на доставките на газ и петрол от Русия.

Башар Асад не е случаен политик – той много добре знае своя интерес. Зависимостта му от Русия е вторична. Все пак Асад сключи с Иран и Ирак съглашение за строителство на територията на Сирия на газопровод, който да доставя за Европа газ от Персийския залив. Това съглашение не бе в интерес на две страни – на Турция, но най-вече на Русия, защото това означаваше евтиният природен газ от Кувейт, Катар и Иран да залее Европа. Този т.нар. „Ислямски газопровод“ от Катар, заедно с т.нар. „Тръбопроводистан“ от „Южен Парс“ в Иран трябваше да пресече Ирак и Сирия и се насочи към европейския пазар.
Така гражданската война в Сирия стана неизбежна.

Тя избухна през септември 2011 г. – само 2 месеца след като бе сключено това стратегическо споразумение…
Това показва, че съюзът Асад-Путин не е стратегически, колкото и да изглежда такъв. В интерес на Русия не е Асад да спечели войната и конфликтът да приключи. По една много проста причина – тогава, колкото и да е „русофил“, Асад ще построи газопровода от гигантското иранско находище “Южен Парс” и евтиния ирански газ ще залее Европа. Затова на Москва не е изгоден никакъв мирен вариант на събитията в Сирия – на Москва е изгодна безкрайна гражданска война. Впрочем по същите причини тя поддържа и военния конфликт в Източна Украйна.

Ролята на Турция в този конфликт и тактическият съюз с Русия се дължи най вече на нейната мечта да се превърне в огромен газов хъб – на нейна територия да се съберат тръбопроводите за експорт към Европа от Русия, Азербайджан, Централна Азия, Ирак и Иран. А на това пречеше Асад. Неговата игра бе да изпревари Турция и превърне Сирия  в стратегически газов хъб. В Сирийската енергийна стратегия влизаше „Политиката на 4-те морета“ – идея на Башар Асад, представена няколко месеца преди началото на гражданската война. Тази идея предлага създаването на енергийна мрежа, която свързва Средиземно, Каспийско и Черно море с Персийския залив и тръбите се събират в Сирия.
Даже след началото на гражданската война бе подписано съглашението за ирано-иракско-сирийски Тръбопроводистан. Ако това се бе реализирало, по него би потекъл газ към Европа с поне една трета повече от така и несъстоялия се проект „Набуко“. Проблемът бе, че т.нар. „Ислямски газопровод“ заобикаля Турция и страшно много вреди на Русия.
„Помощта“ на Путин за Асад се състоеше в изпращането от самото начало на 1000 натренирани главорези от Чечня със задачата да разпалят войната на всички против всички в Сирия – така идеята на Асад за „4-те морета“ се запъти към далечно бъдеще. За това спомогна и първосигналната диктаторска реакция на Асад още при първия мирен протест, който той безпричинно потопи в кръв. Така започна гражданска война – между алауити, сунити, шиити и кюрди, между светската опозиция и ислямисти от всякакви разцветки. Тази гражданска война е изгодна единствено на Газпром и Русия.

Създаването на ИДИЛ

Вторият етап от войната в Сирия започва след 1.04. 2013 г., когато са открити гигантските залежи от нефт и газ в шелфа на Сирия. Ако се разработят, при мирна ситуация Сирия ще излезе на пето място в света по добив на газ и на осмо по нефтодобив, което може да се окаже пагубно за нефтогазовите доходи на Русия, Иран и други страни.
Това епохално събитие рязко изменя целия смисъл, хода и развитието на Руската война в Сирия. Още на 9 април 2013 г. организацията на т.нар. „Ислямска държава в Ирак“ се преобразува като „Ислямска държава на Ирак, Сирия и Леванта“. Неприемливият за Москва и Техеран газопровод от Ирак не трябваше да се осъществи. Това е и основната причина за възникване на т.нар. „Ислямска държава“ – според Мосад тя е дело на руските, ирански и сирийски спецслужби. Впрочем други смятат, че и саудитите имат пръст и дори Мосад (доколкото един ослабен Асад е нужен на Израел, за да не дойдат пряко аятоласите и други ислямисти на тяхната граница) . Но факт е, че начело на Ислямска държава са иракски офицери от армията на Саддам – сунити в тесни връзки с Москва. Първата им работа бе превземането на нефтената и газопреносна мрежа на Ирак. Към тях се присъединиха сунити от Русия, Иран и централно-азиатските републики. По данни на съюзнически служби повече от една трета от бойците на ИДИЛ са рускоговорящи. Дори Владимир Путин призна, че на страната на ИДИЛ воюват от 5000 до 7 000 руски граждани.
Но Русия и Асад измамно воюват с ИДИЛ – руската армия в Сирия бомбардира основно продемократичната, прозападна опозиция, а не ислямистите. А от 982 контратерористични операции на режима на Асад през 2014 г. само 6% са проведени пряко против ИДИЛ. Ясно е, че износът на петрол от ИДИЛ, от което той захранва войната, минава основно през територии, контролирани от Асад.

Гражданската война в Сирия е сложен пъзел на битка на практика на всеки против всеки. Тя е „поръчана“ основно поради геополитическите и геоенергийни интереси на Русия и отчасти на Турция, които имаха успех поради оттеглянето на САЩ при Обама от Близкия изток, пасивността и отстъпчивостта на западните лидери пред настъплението на ислямизма и тероризма и безотговорността на Европейския съюз.