Най-чудовищният атентат в Европа. Проклятието се стоварва над всички атентатори.

На 16 април се навършват 91 години от най-чудовищния атентат в българската история.

Атентат, който по броя на жертвите, по наглостта си, по жестокостта си и пъкления си замисъл няма да бъде надминат цели 76 години.
Никой преди това или след това не си е позволил да извърши такъв брутален атентат в църква в Европа. Дори и днес най-радикалните ислямски екстремисти не си позволяват да посегнат на светостта на молитвен дом, така, както българските комунисти по нареждане на Кремъл правят през 1925 г.
На 16 април 1925 г., Велики четвъртък, дейци на Военната организация (ВО) на Българската комунистическа партия (БКП) взривяват препълнения с хора катедрален храм и един от символите на българската духовност и държавност „Света Неделя“ в София. Жертвите са 213 човека, а над 500 са ранени. Сред тях много жени и деца.Разкъсани от взрива и смазани от отломките.

Едва атентатът срещу кулите близнаци в Ню Йорк ще надмине този уродлив „рекорд” поставен от безродната комунистическа паплач.

Днес, от позицията на времето, ние смело и еднозначно можем да твърдим, че по отношение на България руската дипломация не е променяла своите цели, методи и средства. Тя променя единствено носителите на руския империализъм. Фактите са безспорни. Руските болшевики осъществяват пълна приемственост на имперската царска политика на Балканите. И не само тук.

На 3 март 1918 г. Русия е принудена да подпише най-унизителния мирен договор в историята си пред победителя България и нейните съюзници – Брест-Литовския мирен договор.

Подписан точно на 3 март 1918 г. по искане на България, като символ на цялата антибългарска политика на Русия – обявяване на схизмата против българската църква през 1872 г. , разкъсването на българските земи с тайните руски договори с Австро-Унгарската империя – Райхщадско споразумение от 8 юли 1876 г. и Будапещенската конвенция от 15 януари 1877 г., заложили основите на Берлинския договор, заради разкъсаната българска плът и предаване на над 50% от българските земи на съседните ни държави в опит да не се допусне образуване на голяма и силна България, умишленото откъсване на Македония и създаването на васалната Източна Румелия, заради безумната издръжка на „руския окупационен корпус”, както сама Русия го нарича в официалните си договори, издръжка, която българският народ изплаща чрез данъците си чак до 1902 г., заради всички опити за преврати и метежи, които Русия организира впоследствие с цел присъединяване на България като губерния към Русия, заради непризнаване на Съединението, заради убийствата на български политици и патриоти, които смело и решително се противопоставят на коварните руски планове за подчиняване на България, заради погромът над българия, организиран от руската дипломация през 1913 г., заради вероломното нападение над България през 1915 г.

С този договор от лапите на империята са откъснати над 1 милион квадратни километра. Появавт се независимите държави Финландия, Литва, Латвия, Естония, Полша, Украйна, Грузия, Армения.

Е, руските болшевики не чакат дълго. След подписването на безумния Ньойски договор, продиктуван от алчните интереси на Англия и Франция, руските болшевики се възползват максимално. Те много бързо окупират обратно значителни части от Украйна, а през 1921 г. и Грузия и Армения. Едва през 1939 г. , след подписване на приятелския договор с Хитлер – пактът Рибентроп –Молотов, руските болшевики ще се осмелят да си върнат и владението над Източна Полша, поделяйки си я с Хитлер, а веднага след това ще анексират отново Балтийските държави и ще нападнат Финландия.

Но да се върнем към България, към която техните имперски цели продължават традициите на царския империализъм, намирайки нова опорна точка – българската левица.

Ако до 1917 г. руската дипломация залага изцяло на корумпирането и развращаването на отделни политически лидери като Цанков, Бурмов, Балабанов, както и офицери като майор Паница, ген. Радко Димитриев и подобна продажна паплач, както и на съседните на България държави, на които Русия вече е раздала значителни български територии, населени с българи от векове, то след Октомврийската революция, съвсем естествено руският империализъм търси нова почва за подхранване на експанзионистичните цели на империята и по съвсем естествен път те я намират сред българските комунисти. Дори правителството на Стамболийски гласува 300 000 000 лв. за издръжката на руските емигранти, които са потърсили убежище в България след Октомврийската революция под предлог, че България има още задължения по руския окупационен дълг. Същото правителство, което започва да използва за първи път в България фашистките методи за печелене на избори и управление, като организира собствена партийна милиция, наречена „оранжева милиция”, която започва масово да тероризира и малтретира политически противници. Управление, което със своята безогледна политическа наглост предизвиква и съответната реакция у широки народни слоеве и довежда до Деветоюнския преврат.

Няма да се връщам към септемврийското „въстание” от 1923 г.( което не среща никаква подкрепа сред населението, дори и сред земеделците), нито към това кой го организира и подпомага. Достатъчен е факта, че неговите организатори – родоотстъпниците Георги Димитров и Васил Коларов бягат в Русия и са издигнати на високи постове в Коминтерна веднага след „въстанието”, самият Димитров става съветски гражданин и е произведен полковник от НКВД, а Васил Коларов е назначен за секретар на Коминтерна.

Руските болшевики в този период продължават и традиционната царска политика „разделяй и владей” и по отношение на българска Македония.

Само ще спомена, че един от лидерите на ВМРО – Димитър Влахов провежда първата си среща с Ферикс Дзерджински още през 1923 г. , а през 1925 г. вече е официално вербуван от полковника от НКВД Георги Димитров.

В експанзионистичните си планове руските болшевики не се различават от царската дипломация, но този път пробват и нова стратегия. Идеята е да се използва силното ляво движение в Северна Гърция, Пиринска и Вардарска Македония и да се предизвика чрез оформянето на един нов изкуствен етнос образуването на нова „съветска” република, която да стане предмостие на Русия на Балканите и да осигури достъп на Кремъл до Средиземно море. Върхът на тази антибългарска политика на Кремъл е официалното обявяване на „македонска нация” и „македонски език” през 1934 г. от Коминтерна в Москва. Чак тогава властите в България и Гърция разбират колко е сериозно положението и в рамките на няколко дни и в двете държави клетките на руските агенти – македонисти са разбити и попиляни. Е, всички знаем какво се случва след 9 септември 1944 г., когато България е окупирана за три години от 300 000 корпус на Червената армия. С насилия и убийства над стотици хиляди българи в Пиринска и Вардарска Македония ще бъде наложена тази изкуствено създадена народност, която и до днес олицетворява злокобната антибългарка политика на Кремъл спрямо България – „разделяй и владей”.

И неслучайно и новите чекисти, които са на власт и днес в Кремъл продължават съвсем официално по тази линия антибългарската си политика. Да припомня – през 2006 г. Русия съвсем официално подкрепи решението на съда в Страсбург срещу България по отношение на антибългарската структура ОМО Илинден, съставена от руски агенти. Единствено тя и Сърбия естествено. Решението бе блокирано от Гърция и Кипър , а другите 40 държави отказаха да вземат становище. По този начин поредния мръсен антибългарски ход на Кремъл пропадна.

Сигурно един ден, когато границата между България и Македония падне, на кремълските плъхове ще им избие пяна на устата от злоба и безсилие, защото КРЪВТА ВОДА НЕ СТАВА!!!

А ТОЗИ ДЕН НАБЛИЖАВА!!!

Споделям тези факти, защото не бива да гледаме на атентата в църквата „Св. Неделя” като на изолиран факт, несвързан с останалите събития, а като на една брънка от веригата събития, предизвикани от Кремъл в опита му да разкъса българската държавност и да прокара незаличима рана в обществото ни, използвайки безродните си слуги тук в опита му да ни присъедини към империята си, но този път като съветска република.

Днес, когато вече са ясни много факти около атентата, можем да твърдим, че Военното ръководство на БКП е насърчено от съветското Главно политическо управление, което ги снабдява с пари и въоръжение.(Марков, Георги. Покушения, насилие и политика в България 1878–1947. София, Военно издателство, 2003. ISBN 954-509-239-4. с. 222-228)

Според историка Стойчо Грънчаров „големите средства за издръжка и въоръжаване на терористите, включително фаталния взрив, идват от Комунистическия Интернационал“ в Москва. (Елена Стателова и Стойчо Грънчаров. История на нова България, 1878–1944, т. III, С. 1999, с. 421)

В България през 1924 г. са изпратени руските военни разузнавачи Х.И. Салнынь и И.Ц. Винаров.

До януари 1925 г. за нелегалната военна организация на БКП СССР прехвърля: 800 винтовки, 500 револвера, 500 ръчни гранати, 150 килограма взрив, а в тайни складове се намират още други 1600 винтовки, 200 револвера, 25 картечници, 2 000 ръчни гранати и взрива. Нелегално изпратеният военен разузнавач Христофор Интович Салнынь («Осип») инспектира партизанските отряди на БКП. За ръководене на Военната организация на БКП, организирала атентата в „Св. Неделя“ през 1925 г. от Съветския съюз в България е изпратен военният специалист, випускник на Военната академия на РККА и офицер от „Разведупр“ на Червената Армия, Михаил Малхазович Чхеидзе. (www.agentura.ru/library/mukasei.doc | Михаил Исаакович Мукасей, Елизавета Ивановна Мукасей, Разведчики-нелегалы, общ. ред. Залевской И.Ф. – М.; НП «Закон и порядок», 2004 стр.15)

Още през декември 1924 г. Военната организация вербува и клисарят на църквата „Света Неделя“, който осигурява безпроблемен достъп за поставяне на взрива.

Първоначално Димитър Хаджидимитров и Димитър Златарев дават идеята на секретаря на ЦК Станке Димитров да се убие високопоставен полицейски служител, примерно директорът на полицията Владимир Начев, като на опелото му в църквата бъде взривен целия държавен и политически елит. Станке Димитров предлага идеята на Георги Димитров и Васил Коларов, който в същия момент е и генерален секретар на Коминтерна в Москва и те одобряват плана след съгласуване с властите в Кремъл.(после се отмятат от решението си, но едва, когато целите на тентата не са постигнати и голяма част от участниците са изловени).

С помощта на подкупения срещу 1000 лв. клисар Петър Задгорски (който прави пълни самопризнания след разкриването му) Петър Абаджиев започва през януари 1925 г. да зарежда в купола на църквата взрива, който за няколко седмици достига 50 кг. взрив миленит. При всяко зареждане той дава и по 1000 лв. на клисаря, а няколко пъти и по 2000 лв. като общо получената сума е 11 000 лв. Под взрива е поставена и бутилка със сярна киселина, която да подсили ефекта на взрива с отделени отровни газове.

Междувременно терористите се отказват от плана си да убият директора на полицията, защото ги е страх от засилената му охрана, след което избират за жертва Кимон Георгиев – член на ръководството на Военния съюз и на Демократическия сговор. Този избор също отпада и в последния момент решават да убият беззащитния о.з. генерал Константин Георгиев, депутат и гарнизонен водач на Военния съюз.

На 14 април в 20.00 ч. генералът е брутално разстрелян пред очите на внучката си от Атанас Тодовичин пред църквата „Свети Седмочисленици“, където отиват за вечерната служба.

Опелото на генерала е определено за 16 април. Още от сутринта клисарят Задгорски пуска на тавана на сградата Никола Петров, който трябва по негов знак да запали фитила на взрива и да избяга. За да има време да се спаси е предвиден 15 метра шнур. Траурното шествие влиза в църквата в 15 часа. Службата се ръководи от софийския митрополит Стефан. Първоначално ковчегът е поставен до колоната, която трябва да бъде взривена, но след това е преместен по-напред, поради големия брой хора, дошли на церемонията. Така по случайност най-видните присъстващи са отдалечени от мястото на взрива. Клисарят подава сигнал към Петров в 15.20 ч., той пали фитила и двамата излизат от църквата.

После се отварят вратите на ада.

Взривната вълна разкъсва телата на десетки хора, а други са записани от тонове отломки, тъй като куполът на църквата се свлича върху множеството. На място загиват 134 човека, а след това от раните си почиват в мъки и агония още 79 човека. От ударната врата са избити прозорците на всички сгради чак до Централна гара.

Сред загиналите са 12 генерали, 15 полковници, 7 подполковници, 3-ма майори, 9-ма капитани, 3 депутати, служители, учители, както и много жени, ученици, и дори невръстни деца. Сред жертвите са и Иван Дипчев – син на Райна Княгиня тежко ранен, героят от Дойран – ген Владимир Вазов, брат на народния поет Иван Вазов – ранен, ген. Иван Попов – участник в четата на Ф.Тотю, герой от четири войни – убит (заб.а. – в края на статията прилагам и непълен списък с жертвите). За една секунда са убити повече български генерали, отколкото във всички войни, които България е водила дотогава – Сръбско-Българската, Балканската, Междусъюзническата и Първата световна войни.

Вътрешността на храма след атентата. Куполът се е сринал направо върху стотици хора.

Два дни преди този атентат е извършен атентат и срещу цар Борис III в прохода Арабаконак. По стечение на обстоятелствата той присъства на опелото на убитите при атентата и се спасява от сигурна смърт, с което се проваля и основната цел на атентаторите – да се унищожи с един удар държавното и политическо ръководство, страната да бъде хвърлена в хаос и да се предизвика метеж, чрез който да се стигне до превземане на властта и обявяване на България за съветска република.

Руските агенти и местните им мекерета явно са подценили възможността на държавната машина и сериозно са надценили възможностите си.

Отговорът на властите е незабавен, адекватен и строг и учудва с бързината на реакцията си от гледна точка на днешните служби за сигурност.

Част от атентаторите – Димитър Златарев, Петър Абаджиев и Никола Петров, подобно на плъхове от потъващ кораб, като Георги Димитров и Васил Коларов през 1923 г., се спасяват с бягство през Сърбия и успяват да се укрият впоследствие в Русия.

В типичен комунистически стил атентаторите правят опит да убият клисаря Задгорски, за да не издаде съучастниците. Той, обаче успява да избяга и се предава в полицията още на следващия ден, където прави пълни самопризнания. Веднага са разкрити ръководителите на Военната организация на БКП Коста Янков и Иван Минков.

Къщата на Янков е обградена, той открива огън по полицията и е убит в престрелката. Попаднал в капан, преследваният Минков се самоубива преди да бъде заловен.

Делото за атентата се гледано с учудващи за днешното правораздаване темпове и това е предизвикано най-вече с цел да се успокои обществото, че чудовищата-терористи са заловени и ще бъдат справедливо наказани, както и с цел демонстриране на устоите на държавността. Делото се гледа от военен съд от 1 до 11 май в казармите на Четвърти артилерийски полк в София. В хода на делото най-високопоставеният от обвиняемите – Марко Фридман, член на Централната военна комисия при ЦК на БКП , признава, че организацията получава финансирене и подрепа от Съветския съюз, но прехвърля отговорността за атентата върху вече мъртвите Коста Янков и Иван Минков, които според него са действали без съгласието на ръководството на БКП. Смъртни присъди получават Петър Задгорски, подполковник Георги Коев, в чиято къща се укрива Иван Минков и Марко Фридман.

Задочно на смърт са осъдени и Станке Димитров, Петър Абаджиев, Димитър Грънчаров, Николай Петрини и Христо Косовски, като последните трима вече са убити през предходните седмици.

Смъртните присъди на тримата терористи са изпълнени публично чрез обесване на 27 май.

Изповед преди изпълнението на присъдата. 27 май 1925 г.

Обесването на атентаторите от атентата над църквата “Света Неделя”: Петър Задгорски (клисарят) – обесен, Георги Коев в средата, Марко Фридман. Цяла София се е събрала за да види смъртта на тези уроди – масови убийци.

В показанията си клисарят Задгорски споделя думите на Петър Абаджиев при първата им среща:

– Аз съм член от ЦК на тайната нелегална комунистическа организация. Ние разполагаме с много пари и взривни материали, които получаваме от Русия. Ние имаме в София много взривни материали и за да не бъдат разкрити от властта намерихме за най-добре да ги скрием в църквата горе на тавана, дето никой няма да се съмнява. Избрахме тебе, като верен другар, да ги укриеш и помогнеш за великото дело на революцията. За тая услуга ще те възнаградим много щедро.”

Факт – след извършването на атентата и неуспеха да се предизвикат размирици и метежи ЦК на БКП официално го обявява за „необмислено действие, гибелно за антифашисткото движение“, като по-късно в комунистическата литература извършителите му са определяни като „леви сектанти“, действали уж срещу волята на партията.

Още същия ден вечерта на 16 април в страната е обявено военно положение , което остава в сила до 24 октомври. По време на военното положение правителството предприема решителни действия срещу терористите и техните сподвижници. Арестувани са стотици. Впоследствие комунистическата пропаганда грубо ще изопачи ответните мерки на държавата. Общо в периода от 1924 г. до 1926 г. в престрелки с органите на реда, осъдени на смърт заради атентата или безследно изчезнали са 503 члена на терористичните структури на БКП (Музей на революционното движение в България, Звезди във вековете, Издателство на Българската комунистическа партия, София, 1972, 791 стр.) Четете, другари, собствената си история.

Интересен факт е открил военният историк, доцент, о.р. полковник Георги Кокеров, който през 2013 г. разкри, че журналистът Йосиф Хербст е публикувал предварително новината за атентата в следобедното издание на вестника си „Днес”, което излиза от печат преди 15 ч. В същия ден, т.е. преди самия атентат. Този факт навежда на мисълта, че Хербст също е имал предварителна информация за готвената касапница, защото доста точно описва нещо, което още не се е случило. Явно желанието за бърза печалба от сензацията му изиграва лоша шега, защото сам доказва съпричастност към атентата. (http://www.168chasa.bg/article/1988919)

Не бива да се учудваме, че той също се нарежда в списъка с „безследно изчезнали”. Тогавашното Военно разузнаване си е вършело патриотичния дълг бързо, точно и акуратно.

Новината във вестник „Днес“ на Йосиф Хербст, която се самоизпреварва.

ПРОКЛЯТИЕТО…

Още един интересен факт. Сякаш тежко проклятие дебне и се стоварва над всички, подготвили и участвали в атентата. През 1945 г. единият от избягалите организатори – Петър Абаджиев се завръща в България като политически офицер в Червената армия. Повишен е в чин полковник и е назначен за зам. Командващ Въздушни войски. Загива в зверска катастрофа по пътя към летище Враждебна. През април 1946 г. пътува в откритата си командирска кола, която се обръща и вратът му попада в рамката на предното стъкло. Отрязаната му глава се търкаля на метри от колата. Това е последният жив пряк участник в подготовката и реализацията на атентата.

Само трима от осъдените общо 10 човека са екзекутирани чрез обесване. Други са убити още преди процеса в опит да бъдат заловени, някои са осъдени задочно, защото са избягали, а трети са убити при опити за задържане в последвали оперативно-издирвателни действия. Техническият изпълнител на атентата Никола Петров загива в съветски концлагер по време на сталинските репресии, след като е „натопен” от партиен другар с клеветнически донос. Убиецът на ген. Коста Георгиев – комунистът Атанас Тодовичин също умира от глад и студ в съветски лагер, както и неговият помощник Живко Динов (Е, попаднали са на широката руска душа).

Димитър Златарев, ръководителят на Софийската военна организация на БКП, който успява да се спаси с бягство в Русия, също не се спасява от проклятието. Там успява да се издигне в партийния апарат, но през 1937 г. , когато започват репресиите и срещу самите болшевики по доноси един срещу друг, Златарев е арестуван и убит в подземията на Лубянка. Друг от основните организатори на атентата – видния комунистически функционер Станке Димитров загива в самолетна катастрофа на 26 януари 1944 г. край Брянск, Русия. (http://www.168chasa.bg/Article/1927967)

Господ си знае работата…

Днес ние нямаме право да забравяме историята, защото народ без история е народ без бъдеще. Ние сме длъжни да търсим истината и да я споделяме, защото само така ще знаем и верния път напред.

Този атентат, организиран и осъществен от слугите на Кремъл и с неговата директна подкрепа и съдействие е поредното доказателство за коварната и двулична политика на една алчна и паразитна империя в нейните завоевателни цели на Балканския полуостров, които цели не са се променили и до днес.

Нека всички заедно изкажем съпричастност към жертвите на този чудовищен акт, прорязал дълбока рана в нацията ни, рана, която не може да зарастне и до днес и да отдадем почит като присъстваме на молебена, който ще се проведе в събота, 16 април 2016 г. от 16.00 ч. в памет на жертвите на тероризма в самия храм „Света Неделя“.

Е, ние не можем да очакваме на този молебен да дойдат наследниците на терористите, които днес най-нагло се наричат „социалисти“, но по никакъв начин не отричат и не осъждат това масово убийство, нито пък изказват съпричастност към жертвите. Защото това е техният генезис, тяхната същност, а пъпната им връв днес е още по-здраво привързана към Кремъл. Ние не можем да очакваме на този молебен да дойде и руския посланик Исаков, който изпълнява новите имперски повели, нито пък който и да е от руското посолство в София. Те си имат други молебени, тяхното православие е друго православие. Имперско.

Погребение на част от жертвите на касапницата, организирана от Кремъл и осъществена от комунистите.

Списък на жертвите на атентата (https://edinzavet.wordpress.com/2009/04/14/svnedelia-victim/)

I. Народни представители:

А) Убити

д-р Н.Колушев;

Константин Георгиев (ген)

Н. Рачев (майор)

Хр. Цанев

Б) Ранени:

Ал. Цанков;

Григор Василев;

Д-р Борис Вазов – подпредседател на НС

Д-р Владимир Руменов;

Иван В. Петров;

Иван Харизанов;

Кимон Георгиев (подполк);

Никола Кямилев;

Христо Господинов;

II . Генерали:

А) Убити

Александър Давидов;

Стоян Пушкаров;

Григор Кюркчиев;

Иван Попов – участ.четата на Ф.Тотю, герой от четири войни..

Иван Стойков;

Иван Табаков;

Калин Найденов

Константин Георгиев

Кръстю Златаров

Павел Павлов;

Петър Лолов;

Станчо Радойков;

Стефан Нерезов;

Б) Ранени:

Александър Кисьов;

Александър Протогеров;

Атанас Назлъмов;

Васил Кутинчев;

Владимир Вазов – „героят от Дойран“;

Георги Тодоров;

Дим. Мустаков;

Иван Аврамов;

Иван Дипчев – син на Райна Княгиня;

Иван Додов;

Иван Фичев;

Иван Шишков;

Иван Шкойнов;

Никола Иванов;

П. Сантурджиев;

Православ Тенев;

Симеон Добревски;

Стилян Ковачев;

Христо Н. Петрунов;

III. Офицери:

А) Убити

Александър Руев – полк;

Александър Матов – м-р;

Ан. Сребров – полк;

Ат.Сарайдаров – полк;

Георги Гъдев. – ротм;

Георги Кисьов – подполк;

Георги Ценев – пор;

Д. Бърков – полк;

Д. Грънчаров – полк;

Д. Недялков – полк;

Евлоги Тодоров – подполк;

Иван Върбанов – полк;

Иван Георгиев – подполк;

Иван Йонков – полк;

Иван Манчев – полк;

Иван Миликиев – подполк;

К. Дацов – кап;

Марин Костов – кап;

Н. Панов – кап;

Н.Недялков – кап;

Н.Николаев – подполк;

Никола Рачев – м-р (и нар. представител, секретар на военния съюз)

Сергей Копаранов – подполк;

Спиродон Михайлов – полк;

Ст.Жостов – полк;

Стефан Нойков – полк;

Т. Василев – кап;

Т. Пантов – полк;

Цочо Ликов – пор;

Б) Ранени:

Ангел П. Ангелов – полк;

Андрей Кръстев – подполк;

Асен Димитов – кап (2);

Асен Димитров – кап;

Асен Ю. Пачеджиев – м-р;

Аспарух Коларов – подполк;

Атила Г. Силати – полковник;

Бею Банов – полк;

Борис Димитров – кап;

Васил Таслаков – полк;

Велю Маринов – ротм;

Владимир Ангелов – подполк,

Владимир Стоянов – полк;

Гарабет К. Печеян – пор;

Георги Д. Бърнев – м-р;

Георги П. Куюмджиев – полк;

Георги Станев – полк;

Грогор Цеков – полк;

Д. Константинов – полк;

Дим. Ранчев Георгиев – кап;

Димитър Брадел – пор;

Димитър В. Писаров – ротм;

Димитър Порков – подполк;

Динчо Славчев – кап;

Драгни Трифонов – подполк;

Иван Г. Греченлиев – м-р;

Иван Свинаров – подполк;

Йордан Георгиев – пор;

Йордан Д. Касъров – зап. Оф;

К. Соларов – полк;

Кимон Георгиев – подполк;

Кирил Велев – пор;

Константин Аврамов – полк;

Константин Арабов – полк;

Константин Д. Аврамов – подполк;

Константин Попов – полк;

Константин Сариков – полк;

Коста Григоров – полк;

Коста Йончев – пор;

Крум Побиенски – кап;

Любомир Стоянов – полк;

Матьо Христов – полк;

Найден Андреев – подполк;

Наню Ал. Табаков – пор;

Нешо Берберов – полк;

Никола Ив. Кръстев – кап;

Никола Иванов – подполк;

Никола Колев – полк;

Никола Кямилев – полк, нар. Представител;

Никола Няголов – полк;

Никола Попов – м-р;

Никола Сапунаров – полк;

Никола Симеонов – кап;

Никола Станимиров – полк;

Отон Барбар – ;

Павел Лютов – полк;

Панайот Д. Скрински – пор;

Пенчо Златев – подполк;

Пеньо п Кръстев – полк, нач въздухопл;

Петко Велков – м-р;

Петко Златев – полк;

Петко Радулов – пор;

Петър Костов – кап;

Петър Лобанов – пор;

Петър Пейков – полк;

Р. Дочев – подполк;

Руси Стоянов – подпор;

Сава А. Кочанов – м-р;

Сотир Коматов –зап оф;

Станислав Крайовски – подполк;

Стефан Т. Василев – полк;

Тодор Георгиев – кап;

Тодор Георгиев – полк;

Тодор Иванов – полк;

Тодор Радев – подполк;

Христо Георгиев – подполк;

Христо Д. Вълчев – полк;

Христо Данчев – полк;

Христо Златарев – подполк;

Христо Христов – полк;

Цветан Иванов – подпор;

Янаки Димитров –зап оф;

Янаки Илиев зап оф;

IV. Други професии:

А) Убити

Алберт К . Израел – търг;

Алеко Т, Новаков – търговец на ценни книжа;

Александър Енчев – счет. Б.з.банка;

Ангел Г. Якимов – стругар;

Ангел Д. Сребров;

Анета д-р Маркова;

Аспарух Георгиев – чин;

Атанас Делинешев – журналист;

Благой Хр. Станишев – бакалин;

Божидар х. Димитров – агент общ.безоп;

Божил Спасов – фелдфебел 1 п п;

Борис П. Соколов – стражар;

Бука Хаим Примо;

Васил С. Брънчев – адв;

Василка Д. Мутафова;

Верка А. Миланова – ученичка;

Весела Ст. Василева;

Георги Ив. Каранешев – медик;

Георги М. Ботушаров;

Георги М. Христов – Гогата;

Георги Манол.Златарски – чин;

Гуна Кирова Аркалиева;

Димитър Вас. Дойчинов – старши подоф жанд;

Димитър Стоилов – фин инсп;

Димитър Щерев;

Елена Ал. Морфова – детска учителка;

Елена Г. Кисьова;

Ефтим Панайотов – служ кметство;

Иван Г. Стамболийски – чин;

Иван Манчев – комисионер;

Иван Н. Гладнев – адвокат;

Иван П. Тарински – чин;

Иван Шилов – раб;

Кирил А. Катранов;

Койна Руднева;

Константин Г. Маджаров – н-к държ печатн;

Костадина Т. Иванова;

Кръстю Кръстев – н-к канц Нар. Събр;

Лахан Конов Мартинов – чин общ;

Леон Погосев – агент общ безоп;

Мара д-р Ангел Попова;

Мара Кр. Балабанова;

Мариета Г. Тодорова;

Марийка д-р Серякова;

Марин Г. Костов – чин;

Марин Конакчиев;

Мария Ив. Копаранова;

Методи Ил. Кирчев – общ съв-к, адв;

Моис Нисим Леви;

Недю Цветков;

Недялка Георг. Дамянова;

Никола Алексов – кмет на Драгоман;

Никола Гаврилов – инж;

Никола Георг. Панов – адв;

Никола К. Хлебаров – съветник сметн палата;

Паскал Паскалев – адвокат, столичен кмет;

Перка Р. Маркова;

Петко Вълчанов – техн;

Петър Г. Димитров – ученик;

Петър Т. Тончев – старши подофицер;

Роза Дойч. Давидова – ученичка;

Роза Таджер – търг;

Сергей Георгиев,

Симеон Г. Лекарски – частен секретар мин нар просв;

Сокол Петров – д-во „Гургулят”

Спас П. Бобошевски – частен секр мин правос;

Стефан Власаков – управител х-л Кафеджийски

Стефан Златаров – инж;

Стефан Станчев – лекар;

Стефана Иванова;

Стоян Ал. Сивриев – агент общ безоп;

Стоян Н. Мартинков – търг;

Стоянчо Р. Марков;

Тодорка Сава Коева;

Тома Иванов;

Тота Г. Казанджиева;

Тотка А. Миланова;

Христо Сим. Джубелиев;

Цанка Дичева;

Б) Ранени:

Алекс. Чаушев;

Александра Б. Райнова;

Александра Г. Машева;

Александра Коева;

Александър В. Маляков – инсп вътр м-во;

Александър Димитров – чин;

Александър Дипчиков – финансист

Александър Костов;

Александър Петрунов- адвокат;

Александър Рангелов – ефр;

Александър Янев;

Алекси Димитров;

Алекси Михайлов;

Ангел Павлов;

Ангел Ст. Шипковенски;

Ангел Стоичков;

Анна В, Манчева;

Анна Д. Перниклийска;

Анна Ножарова;

Антон Тошков – чин;

Арабов – секретар на свободния унив-т;

Асен Георгиев;

Аспарух Чешмеджиев;

Атанас Дуков – лекар;

Атанас С. Руднев;

Барух И. Меворах;

Богдан Костов – агент общ безоп;

Божидар К. Саев – агент общ безоп;

Бойко Дервентски – чин;

Боню Икономов;

Борис Б. Софрониев – инж;

Борис Гешев – стражар;

Борис Павлов – свещеник

Боян Панайотов – н-к 3 пол у-к;

Васил Алексов;

Васил Георгиев;

Васил Ив. Стойков – воен. Инвалид;

Васил Манов – адв;

Васил Маринов;

Василка Кадиова;

Вела К. Кирилова;

Владимир Боикикев – адв;

Влайко Ив. Вишански – учит;

Гана Кръстева;

Гарабет м. Анжелов;

Гацка Хр. Кирчева;

Георги Балджиев – чин мин вътр раб;

Георги Кирков;

Георги П. Кокошков;

Георги С. Клисаров – стенограф –преводач;

Георги Т. Енчев;

Георги Хр. Стоянов – подоф;

Георги Христов;

Георго Сеиджиев;

Гроздан Д. Джонов – чин;

Д. Гръначров – предс. Училищното настоятелство;

Дим. Георгиев – учител;

Дим. Н. Василев;

Дим. Христов;

Дим. Янев – чин мин войн;

Диманка Хр. Желязкова;

Димитър Д. Георгиев – студент;

Димитър Киров;

Димитър Митрев – студент;

Димитър Стоянов – н-к главното интендантство

Димитър Събев;

Димитър Ходжов – секр. Мин вн раб;

Донка Иванова ;

Драган Соколов – чин;

Драгол Р. Баланов;

Драгомир Петров –чин;

Евгения А. Братоева;

Екатерина Томова;

Елена Каварналиева – вдовица на полк. К. Каварналиев;